Всъщност от Австрия нямало да ни връщат 6000 мигранти, а над 4 милиона и половина, накъмто 5, и не в кратки срокове, а още утре следобед с влака.

А на границата ни не само че няма ограда, ами има едни широки портали на всеки пет метра и на тия портали стоят момичета с народни носии и посрещат мигрантите с хляб и сол. И ги закичват със здравец.

И всъщност те не са мигранти, нито са бежанци, ами са скакалци.

И като ни наскачат, тогава общината ще почне да ни взима третите, четвъртите и петите апартаменти, за да ги настанява в тях.

Освен апартаментите държавата ще ни вземе и земята и не само че ще я продаде, ами даже и ще я нареже на малки парченца и ще я изнесе в куфари от тия, дето минават като ръчен багаж и не се чекират.

А паметника на Шипка няма да го ремонтират, а ще го смаляват – сдобили са се със супермощна хипертайна технология (дали са им я от Централното развлекателно управление), която облъчва предметите с високопроникващи лъчи и те стават 11 хиляди пъти пъти по-малки.

А старото Народно събрание го превръщат в мол. В него ще има кино, където ще се прожектират филми, които ще направят от нашите деца, бъдещето на България, джендъри.

Пък Трети март ще го махнат изобщо, не само като национален празник, а изобщо от календара, след 2 март ще идва 4 март, за да ни лишат от един от 95-те ни почивни дни (извън отпуските и уикендите) и от националната ни памет.

Край.

P.S. Отивам за хапчета и алуминиево фолио, както и да стисна ръката на лицето КК. 

P.S.S. Това последното малко тъпо ми се получи – „ръката на лицето“, ама то кое не е тъпо... Айде...
 

перфектни са! Я какъв як купон по посрещането на Нова година направиха!

Но за новогодишните постижения – след малко. Сега за останалото.
Да вземем викторините им (помодерному – куиз). От „Това го знам“ до „Кой да знае“ – какво високоинтелектуално забавление, какъв океан от познания! Ами „Стани богат“ и „Последният печели“? Изобщо – като седне делничен ден в 6 вечерта пред телевизора, драгият зрител може да се образова чааак до 9, половин учебен ден изкарва в попиване на данни, факти, хумор, сатира и забава.

Ами филмите – от филмите в събота и неделя що не сте във възторг бе, драги! Ето, няма реалитита сега, няма „Игри…“, няма „Глас…“, свършиха, а още никой не се е втурнал да готви за голяма награда, да оцелява или каквото там ще ни сервират, та си пълнят вечерните часове и преди, и след празниците със стари филми. Стари, не стари – двойна прожекция, кой ви я дава!

При сериалите пък е още по-добра ситуацията – цели четири екшън кримита вървят от понеделник до петък в най-гледаното време, вярно, дългите поредици почват отнякъде, свършват доникъде, но какво пък, забавление да има…

И изобщо, уважаеми, не сте прави да ритате срещу малките екрани – от сутрешния блок, който ви изпраща на работа леко вбесени, до вечерните развлечения те всичко за вас го правят! Вярно, по доста еднакъв начин, ала нейсе…

Но да се върнем на новогодишните програми. Ами че, драги зрителю, какво не ти допада в подредбата „смешка – чалгийка, смешка – чалгийка“?

Онова обръщение малко преди полунощ не се наемам да го определя към кой жанр спада…

Значи, уважаеми, крайно време е да се пресече из корен тая порочна практика всеки да си пъха в урната колкото и каквито бюлетини си ще, друг да си пише в протоколите каквото и както си иска и си може, а пък некакви хорица да снимат некакви кодове, хеш ли бяха, кеш ли, кой ги знай...

Затова викам да гласуваме ръкописно!
Електронноръкописно по-точно, като в договор с мобилен оператор или пък в куриерска фирма.
Влиза тоест гражданинът в тъмната стаичка (която вече не е тъмна стаичка, но по навик й викаме тъй), взима „писалката“ и на таблета, дето избирателната комисия вече е „извела“ името и ЕГН-то му, надрасква: „Амчи за Партията глъсувъм“ или „КУ* за всички“. И се подписва.
И после изкуственият интелект да се оправя както знае!

Или пък да гласуваме с хартия и химикалка!
Ето как – отива избирателят в която и да е секция, връчват му лист, откъснат от тетрадка, и химикалка, без значение с какъв цвят мастило; взима той листа и химикалката, мушва се зад паравана (едновремешната тъмна стаичка, както по-горе се уточни) и пише: „За кмет на селото съм за Драган, за общинари – за онез от Партията“.
Сетне туря палец в тампон с мастило, лепва отпечатък връз иже нарицаемата самоделна бюлетина – и готово.
И при тая избирателна система, както и при предишната, остава само изкуственият интелект да се „произнесе“.

Без броене, без протоколи, без видеонаблюдение – само избирателят, неговата грамотност и неговият вот!

Обаче пък, от друга страна, като си помисля, че тоя AI може да го „обучават“ ония, дето завчера ни предупредиха от името на президента...

Да не стане накрая като Чудомировия дядо Рачо, дето си пуснал гласа...

Юряааа!

Не знам дали съм ви разправяла тук защо толкова обичам криминалните сериали. Е, разбира се – защото справедливостта възтържествува за 43 минути, то е ясно! Престъпникът – предаден на правосъдието, екипът – като семейство, и така нататък…

И защото, само като зърнеш светкавично примигващите финални надписи, мигом разбираш, че Монтгомъри и Кауфман, Уайт и Родригес, О`Райли, Спинети и Хамамото нямат никакъв проблем да работят заедно. Това – в кръга на шегата. И не съвсем.

Ала най-ценното, което тези поредици „промотират“, продуктът, който „продават“, се нарича общност. Нарича се свързаност. Съпричастие. „Ние сме тук, за да ви помогнем“, казва държавата (в лицето на полицая, пожарникаря, агента) на пострадалите. „Нуждаем се помощта ви“ – пак държавата (властта, правоприлагащите структури) към жертвата, но и към закононарушителя. И не на последно място: „Вие не сте виновен“ – държавата към жертвата, към потърпевшия, който се разкъсва от чувство за вина, задето е направил или не е направил или казал нещо.

Ако някоя от тия три реплики чуете в общуването си с нашата държава – елате ми се похвалете.
Приятно гледане.

*
Това – понеже тия дни пак някой беше избухнал медийно, че Америка не била Америка от филмите. „Столичани в повече“ за тебе forever!

какво би могло да ми даде гледането на бг реалитита!

Не ми се занимава да изчислявам какъв процент от времето им заемат игри от типа „Бързи, смели, сръчни“ (за който ги помни), но тичащи напред-назад, крещящи татуирани мъже и жени по гащи е тв съдържание, който не ме интересува. Особено в предаване, в което участниците (и водещите!) преливат от трудово-патриотичен ентусиазъм.

И цялата тази „спортна“ активност да ми се представя като битка на характери...

За музикалните формати пък какво да кажа – натруфено-скъпи и състоящи се от две минути изпълнение и пет минути коментари на строгото, но справедливо жури... И докато онова, в което талантливи и по-малко талантливи кандидати за (бърза) слава се борят за вниманието на треньори и зрители, е някак зареждащо (ако пропуснеш явните музикални инвалиди с микрофон в ръка), то другото, имитиращото... Ще прощавате, ама „звезди“ да се правят на звезди, ми се струва ненужно, неубедително и даже леко обидно. Да не споменавам онова „есенното“, отборното – там на звезди се правят обикновени хора, което вече си е истинска пародия.

Но това не е всичко (както се казва в някои реклами). Кулинарни шоута от всякакъв калибър също заливат ефира. Сега... знайно е, че готвенето не ми е стихията, но как би ме поощрило да опитам това постоянно кряскане и овикване от страна на оня шеф (който не е шеф), какво бих могла да науча от често безплодните усилия на разни кандидат-готвачи да угодят на компетентното съдийско трио, едва вкусващо техните изящни творби в чиния?!

Ами „Един за друг“? Тия „семейни войни“ вероятно са нещо като продължение на „Ергенът“, тоест – ето, вижте какво става, като толкова напирахте да се омъжите за Единствения!

Пък изкуственото им „конкуриране“ в един и същ часови пояс в ефир показва само, че телевизиите са се наговорили (да не казвам друго) да ни губят времето.

Но ако гледането (и развълнуваното коментиране по форуми и социални мрежи) на въпросните реалити-предавания ме учудва, то участието в тях ме оставя без думи!

Как би могъл някой доброволно да се подложи на студ, глад, ядене на скорпиони, слънчево изгаряне, скачане от високо и подобни? Възможно ли е някоя жена наистина да иска да спечели сърцето на някакъв мъж по телевизията? Нормален човек да пожелае да спи с непознати в една стая? Да се къпе и да си пере дрехите пред камери?

Защо, ако не ти се налага? За какъв дявол ще преживяваш такива „изпитания“, ако не е въпрос на оцеляване?

Може би всички до един вярват, че ще грабнат голямата награда (каквато и да е тя). Сигурно продуцентите успяват да ги убедят, че победата ще е тяхна и само тяхна.

Вероятно си мислят, че ще „проверят себе си“, ще „покажат какви са всъщност“ или ще дадат тласък на кариерата си...

А може би всички те просто мечтаят да „излязат от зоната си на комфорт“. Ако е така – добре дошли в „зоната на комфорт“ на хиляди българи, за които студът, недоимъкът, битовите проблеми са ежедневие.

Подайте ми дистанционното...