Незнайно откъде изпълзя етнонимът "роми" и полека-лека едни хора взехме да ги назоваваме с народностното наименование, заето от техния език. От най-високата "трибуна" на речта - медиите, изчезна понятието "циганин", сякаш е мръсна дума. А не е! Обидна дума за циганите в българския език има, но тя не е "цигани"... Също както и "негър" не е ругателство, та да го заменяме с "афроамериканец". "Негър" просто назовава даден човек по цвета на кожата му, каквато е думата за този цвят в испанския език, и ако отвъд океана понятието е натоварено с отрицателен смисъл, то у нас сме се постарали да сътворим други словоформи със силно пейоративен привкус, та "негър" да си остане в неутралния ни лексикален слой. 

После на някои им се зловидя, че жените в българския език ги наричаме жени - и като почна една борба срещу "лекарка", "учителка"... Гледаш - на екрана младо момиче, спечелило международна олимпиада по математика например, а отдолу надпис: Ина, ученик в X клас. Абе то момиче, бе! Как така "ученик"?! А работата тук е простичка - само висши длъжности, звания и титли изискват мъжки род, те традиционно са принадлежали на мъже и макар сега да има и жени на тези постове, женският род не е приет, не казваме "генералка", "канцлерка", нито "кметка". Не е така с думи като актриса, писателка, журналистка, готвачка, фризьорка и много, много други, всъщност повечето. Тук женският род е задължителен, просто не можеш да кажеш: "Елисавета Багряна е голям поет"!

Но битката за окастрянето на езика от богатството на нюансите се вихри неудържимо. Внезапно в брюкселговора стана неприемливо да наречеш инвалида инвалид, слепия - сляп, а глухия глух. Всички те станаха "хора с увреждания", да се чудиш просто, ако един човек се е родил сляп, кой го е увредил - Бог ли, ДНК-то му ли, или що?! Направо с трепет очаквам Омир да бъде наречен "незрящ поет" в учебниците на бъдещите поколения!

(Тук ми се ще да поясня за проводниците на брюкселкоректността, че глух, сакат, сляп не са обидни думи; ако иска да наругае някого, българинът използва турскоезичните лексеми, изтласкани в стилистично обагрените периферии на речта, като например: Ти кьорав ли си, бе!)

Разпростряла се необезпокоявана върху широки езикови територии, политкоректността изисква сираците да се наричат "деца, лишени от родителски грижи", а децата със забавяне в развитието (по-рано - бавноразвиващи се) - "деца със специални образователни потребности". Местата, където децата, лишени от родителски грижи, и онези с увреждания живеят, вече не са "интернати" (internum на латински - вътрешен), а са "центрове за настаняване от семеен тип". Може би защото повече приличат на къщи, отколкото на затвори и болници... Може би затова и хората там не са "пациенти", за учудване на битиви-репортерката, възкликваща пред злополучния габровски "център за настаняване от семеен тип": "Потребители" ли ги наричате?"

Да, потребители ги наричат, понеже потребяват социална услуга, има ли нещо по-цинично, създадено в брюкселските езикови лаборатории?!

Накрая да кажем и нещо за чуждиците.

Защо "гей" бе, дявол да го вземе!? Какво й беше лошото на неутралната в стилистично отношение, отдавна заета и терминологизирана чуждица "хомосексуалист"? Обижда ли някого?

Обидно ми е, че позволяваме езикът ни да се командва отвън...

обяви, че ще връща парите за яйцата с фипронил", викат нашенските телевизии.
Интернет-потребителите вече са узнали, че тази верига е "Лидл". Прочели са във фейсбук-профила на компанията или в новинарските сайтове.

"Доброволци от голяма търговска верига се включиха в почистването", каканиже Би Ти Ви по време на "ленинския съботник" онзи ден. Не казва коя, но кадрите недвусмислено са запечатали момчета и момичета с "Била" на тениските. (Ако СЕМ глоби телевизията, дано си е струвало...) 

"Газирана напитка" се лее в пловдивски фонтан, съобщават от екрана. Авангардният художник, горкият, дали е знаел, че медийният ни закон забранява да се казва "Кока-кола" извън рекламния блок?

Мъдрата разпоредба сигурно се стреми да опази зрителя от влияния, "несанкционирани" с рекламна "шапка" (това е оня силен звук, който ви кара да грабнете дистанционното и да смените канала на мига). Или пък да не позволи "доброто име" на този или онзи икономически субект да бъде поставено под съмнение...

Вярно, ако не кажеш в ефир "Потребители се жалват на омбудсмана от Мтел", за да спазиш закона, едва ли постигаш някакво опазване на някаква дълбока тайна, понеже така или иначе новината е вече в социалните мрежи и форумите.

Когато пък говориш за "пожар в склад за дрехи", вследствие на който сайтът на фирмата не работел, и всички знаят за кой търговец става дума, лъсва некрасивото лице на скритата реклама.

Лицемерието на родното законодателство граничи с ограбване на потребителя на радиа и телевизии, защото зрителят и слушателят получават информацията непълна, осакатена. Това ги прави лесна жертва на фейкнюз и ги принуждава да търсят допълнителни сведения в източници, където безумни членове и алинеи не ограничават журналиста да назове обекта, за който говори.

Хубаво би било нещо в тези правни постулати да се промени, за да може репортерът да каже смело: "Форд" блъсна ФИАТ на кръстовището на еди-кои си улици", а не "Една кола блъсна друга кола..."

Тревожно-съчувствени интонации владеят ефира - някъде по света или у нас е станало бедствие. Земетресение или атентат, цунами или пожар е отнел човешки живот.

Водещи - по правило в черни костюми - скръбно-съсредоточено гледат в аутокютата си, пъргави репортери литват до мястото на катастрофата, за да заврат микрофон в лицето на поредния страдалец, който не знае на кой свят се намира, дизайнери бързат с поредните тв "шапки": "Терор в Ница", "Разрушеното село" и подобни.

Но емисията свършва, извънредното включване - също, и тутакси гръмват оптимистично-приповдигнатите гласове на... рекламата!

Какво от това, че еди-колко си са загинали, овъглени от блъвналия пропилен или прегазени от разбеснелия се камион - на живите трябва да внушим, че по Коледа стават чудеса (и да ги потърсят във "Виваком"!), че поредният кредитен мошеник ще им сбъдне екзотичните мечти и че няма по-магичен от нашия прах за пране!

Думата ми е за яркия контраст между фалша на новините и фалша на рекламите. Докато първите внушават страх, безизходност и отчаяние, като че утре всички ще умрем, вторите ни продават безгрижно-бляскав лайфстайл, сякаш ще живеем по хиляда години. И всичкото това се редува със закономерна наглост, "благословена" от медийния закон.

Не знам как трябва да се постъпи, когато Хитрино гори или Берлин агонизира. 
Да се спрат рекламите? Да не се излъчват само онези, които кряскат в радостно опиянение за някакви никому ненужни глупости - поне в деня на траур? Да се преместят рекламните блокове, та поне да не са веднага след черната хроника?

Да се кърпи Законът за електронните медии?

Не знам.
Ако вие знаете, пишете на СЕМ...

Пет изпитани метода на манипулация използват медиите у нас. Прозрачната цел - да стряскат, да плашат, да нагнетяват напрежение. Макар да ви казват, че става дума за рейтинг, пазарен дял, че "това искат хората"...

Първи метод. "НА ЖИВО".

Седем вечерта. Репортерка с микрофон в ръка се е възправила пред Народното събрание или Президентството. Трескаво говори ли, говори - кой какъв закон предложил, какви дебати се провели, как гласували избраниците ни, с кого се срещнал държавният ни глава. На 10 метра от нея - друга репортерка, на друга телевизия, и тя бъбри в захлас. Обаче...

Обаче сградата зад напористата девойка е празна от около 5 часа. Каквото е имало да се дебатира, гласува и т. н., е станало в ранния следобед или дори преди обед.

Защо репортерът трябва да чете бланка си, тоест уводните си думички, от мястото, където нещо се е случило преди часове, ние не знаем. Подозираме обаче, че идеята е да се внуши на безхитростната аудитория, че медията бди за нейната светкавична информираност, че събитията врат и кипят и журналистите "горят" в тях на момента...

Втори метод. "ИСТОРИЯТА НА..."

Е, не може голяма медия просто да ви каже, че няма места в детските градини или че вдигат пенсиите. Трябва и да "илюстрира" новината. И следва трогателният разказ за самотната майка еди-коя си, за чието отроче не се намерила градина, или за пенсионерката не знам си коя, дето ще си купи две билетчета за трамвая с очакваното повишение. 

Резултатът - сълзлива сапунка в най-гледаното време, която "пречупва" информацията през призмата на конкретния случай, обезличавайки я. Съчувстваме, трогваме се, а забравяме да се запитаме как ще ни "удари" и нас въпросната новина...

Трети метод. "ВСЯКО ЧУДО ЗА ТРИ ДНИ"

Когато мощната кампанийност по даден проблем отшуми, след като е вилняла из публичното пространство седмица или две, никой вече не си спомня за... "русия ангел" например...

А що репортери се извървяха през калния двор на неграмотната "майка"...

Спира ли едно събитие да отеква в обществената ни съдба, когато телевизиите угасят камерите и се изнесат от "бойното поле" на поредната сензация? Не. Но защо големите медии спират да се интересуват от бито бебе, избягала родилка, блудствал учител? Вероятно защото са постигнали конкретната си цел. Каква е тя - не питайте, и бездруго няма кой да ви отговори.

Четвърти метод. "ТРИ В ЕДНО"

Че лошите работи се случват по три наведнъж, доказва ежедневно всяка местна тв емисия.

Направо е невъзможно автобус да пламне в Силистренско днес, а утре от него да не се "зарази" друг рейс, този път някъде в Пазарджишко. И даже няма нужда да гори, достатъчно е пътниците да усетят мирис на дим...

Мултиплицирането на лошите новини създава у зрителя впечатление, че нещастието му е неизбежно, че станалото някъде у нас или по света ще го застигне рано или късно. "Натрупването" на катастрофи, наводнения, атентати води до кротко отчаяние доверчивия консуматор на бг информационния поток. В който истински важното често се удавя.

Пети метод. БЪДЕЩИ НОВИНИ

Вестникарски заглавия и тв надписи от типа "В затвора за неплатени осигуровки" или "В болница само с пръстов отпечатък" изобщо не означават, че утре ще видите шефа си зад решетките или че няма да ви гипсират счупената ръка, ако не ви "разчетат" показалеца.

В повечето случаи става дума за предложения, обсъждани в парламентарна комисия или в Министерски съвет, и докато подобни идеи се превърнат в закони, минава доста време. Време, което обаче вие няма да използвате, за да промените нещо, което не ви харесва, понеже медийната машина изпреварващо ви е изправила пред свършен факт.

Така че гледането на новини с едно наум става все по-задължително. И - за жалост - все по-рядко срещано...

Из-брах-ме го!
Кого ли?
Ами поредния тв реалити герой на сезона - таланта, шефа, стажанта, представителя за Детската Евровизия и пр.

Като цяло "пролетният полусезон" в родните ефири се характеризира с небивала приповдигнатост, показен позитивизъм и чутовни постижения. Докато през есента, след лятното безвремие, ни захранват с така наречените "шоута на характерите" ("Биг брадър", "Сървайвър","Фермата"), от ранна пролет до началото на лятото по екраните шества идеята за неоткритата дарба, на която й трябва само едно предизвикателство, за да разцъфне.

И ето ви ги готвачите, по-известни като мастършефове (или мастър шефове), както и талантите, които пеят, танцуват, имитират и триумфират пред камерите... Блясък, слава, медийна въртележка... Победителите в поредната реалити-боза биват съобщавани патетично-кресливо, с драматични паузи, преди да прозвучи името им; биват обливани с шампанско и конфети, озвучавани от тържествено-гръмка финална музика и истерични писъци на фенове. Правят ги местни холивудски знаменитости, звезди от вселенско-балкански мащаб...

Телевизиите у нас отглеждат еднодневки. Похабяват таланти.

Възпитават си аудитория, опиянена от платени аплодисменти, заслепена от прожектори и заразена с мечтата за публичен успех. Не, не може просто да танцуваш, да тренираш художествена гимнастика, да пееш или да готвиш! Трябва да победиш всички останали, които практикуват същото, да ги сразиш в есемесната война, и то на живо в национален ефир!

Дългият процес на търсенето и постигането, на съмненията, грешките и израстването е удавен в 3-минутните коментари на журито, светкавичната популярност изтиква на заден план труда и усъвършенстването, които всеки талант изисква от притежателя си.

Зрителската аудитория бива облъчвана с внушението, че най-важното нещо на света е да се покажеш, да блеснеш, да завладееш youtube... Телевизията възпитава поколения, чийто най-съкровен копнеж е да стъпят на голямата сцена.

Но няма реалити, което да ни показва как се сгромолясват оттам...