Постинг
05.12.2013 16:11 -
Защо гледаме телевизия?
Автор: tvmreja
Категория: Новини
Прочетен: 2144 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 05.12.2013 16:14
Прочетен: 2144 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 05.12.2013 16:14
1. Докато някой ти бърбори от ъгъла на хола, потискащото чувство за самота се притъпява, отдръпва се, стапя се до поносими стойности, които можеш да разтвориш бавно в чаша кафе, чай, вино...
Залъгваш нуждата си от общуване с малкия екран - няма ги децата, в чужбина са, в големия град, там са и внуците, и лятото дори не си идват, далече е, много трябва да се работи, скъпо е, но има Гала, има Миглена, те говорят приповдигнато, напоително, няма пауза в речта им, просто не млъкват, не можеш да останеш с мислите си, камо ли със страховете, самотията, старостта...
2. Телевизията те дарява с илюзията, че владееш положението, че си властелин на ситуацията, че всичко зависи от теб - за разлика от живота...
Избавлението е на едно дистанционно разстояние - с едно копче можеш да изгониш досадния персонаж от екрана, да го накажеш с изключване, да го разкараш, пак с това копче можеш да се пренесеш другаде, в друг свят, на друг континент, където е по-цветно, по-оптимистично, където хората са по-красиви, къщите - по-големи, слънцето - по-ярко...
3. Малкият екран напълно задоволява мазохистичния комплекс на българина.
Да бъдеш дразнен, вбесяван, да те ядосват неканени събеседници, проникнали в дома ти, да ти говорят глупости, да позволиш да те настъпят по мазола, да разрешиш някому да ти внушава колко си жалък, нещастен, дребен и незначителен... Безценно...
4. По телевизията всичко е лесно - изпяваш една песен за две минути и после... о, после - слава, пари, слава...
"Ваджишката кутия" пази своите тайни, не разкрива мъчителните часове, предхождащи тия две минути блясък, не показва дългите дни подготовка, не обяснява огромното напрежение, психическия тормоз в някаква Къща, безкрайните досадни снимки на тъпоумната игра, в която се печелят страхотните суми, не вдига завесата пред компромисите, пред чудовищните изисквания, не дава гласност на съмненията, всичко е... две минути, пет минути... цял живот...
5. Телевизията те храни с илюзията, че участваш. Ти си в студиото, ти си на площада, ти си в космоса!
Баумгартнер скача, камерите те водят при него, ти скачаш с него, ти си герой, ти протестираш, понеже гледаш новините, ти не си пасивен участник, понеже чакаш изборните резултати в късна доба по телевизора, ти вдигаш телефона и кресваш на Милен Цветков, пускаш един есемес за любимия играч или за болното дете... ти си част от света... няма нужда да ставаш от креслото, има си телевизия, ето затова я гледаме... за да се самоизлъжем...
Залъгваш нуждата си от общуване с малкия екран - няма ги децата, в чужбина са, в големия град, там са и внуците, и лятото дори не си идват, далече е, много трябва да се работи, скъпо е, но има Гала, има Миглена, те говорят приповдигнато, напоително, няма пауза в речта им, просто не млъкват, не можеш да останеш с мислите си, камо ли със страховете, самотията, старостта...
2. Телевизията те дарява с илюзията, че владееш положението, че си властелин на ситуацията, че всичко зависи от теб - за разлика от живота...
Избавлението е на едно дистанционно разстояние - с едно копче можеш да изгониш досадния персонаж от екрана, да го накажеш с изключване, да го разкараш, пак с това копче можеш да се пренесеш другаде, в друг свят, на друг континент, където е по-цветно, по-оптимистично, където хората са по-красиви, къщите - по-големи, слънцето - по-ярко...
3. Малкият екран напълно задоволява мазохистичния комплекс на българина.
Да бъдеш дразнен, вбесяван, да те ядосват неканени събеседници, проникнали в дома ти, да ти говорят глупости, да позволиш да те настъпят по мазола, да разрешиш някому да ти внушава колко си жалък, нещастен, дребен и незначителен... Безценно...
4. По телевизията всичко е лесно - изпяваш една песен за две минути и после... о, после - слава, пари, слава...
"Ваджишката кутия" пази своите тайни, не разкрива мъчителните часове, предхождащи тия две минути блясък, не показва дългите дни подготовка, не обяснява огромното напрежение, психическия тормоз в някаква Къща, безкрайните досадни снимки на тъпоумната игра, в която се печелят страхотните суми, не вдига завесата пред компромисите, пред чудовищните изисквания, не дава гласност на съмненията, всичко е... две минути, пет минути... цял живот...
5. Телевизията те храни с илюзията, че участваш. Ти си в студиото, ти си на площада, ти си в космоса!
Баумгартнер скача, камерите те водят при него, ти скачаш с него, ти си герой, ти протестираш, понеже гледаш новините, ти не си пасивен участник, понеже чакаш изборните резултати в късна доба по телевизора, ти вдигаш телефона и кресваш на Милен Цветков, пускаш един есемес за любимия играч или за болното дете... ти си част от света... няма нужда да ставаш от креслото, има си телевизия, ето затова я гледаме... за да се самоизлъжем...