Медийна среда ли бе - да я опишеш
Постинги в блога
26.03.2023 16:43 -
Графоблъсканица
А 1 време пишехме: 21. XII. 1972 г. (примерно).
Както виждате (ако не виждате, не четете нататък) – има интервали след точките, пък месецът е „изобразен“ с римска цифра. Така откривахме датата във вестници, в списания, в книги... Така битува тя десетилетия, докато букви и знаци представляваха физическа даденост и сръчни набористи (линотипери, работеха на машина, наречена линотип) чрез съответни клавиши ги „пускаха“ в реда (след което идваше пък работата на метранпажа, ако се питате...).
После се родиха компютрите...
(Светещото 12:20 на електронните часовници не се бе отразило на писмената реч, пишехме си 12.20, по едно време – 12,20, а въпросният облик послужи единствено да се сътвори вицът, че милиционерът никога не знаел колко е часът, понеже не можел да раздели 12 на 20!)
И така – появиха се компютрите, помогнаха ни по-бързо и по-лесно да си правим вестниците и книгите и в бързината някак „скъсахме връзките“ с добрия стар полиграфически „рисунък“ на текста и съвсем „законно“ взехме да пишем часа като дроб – 12:20, че дори и 07:00!
Датите – и те не закъсняха да последват това „математическо“ изписване. На новите компютърни хора не им се превключваше от кирилски на латински режим на писане, та решиха и месецът да е с арабска цифра, но нямам спомен да са питали журналист, редактор, коректор или когото и да било!
И дали новите компютърни хора се уплашиха, че „часовниковият“ вид на дните ни – 11. 03. 1991, да речем, ще бъде неправомерно „разкъсан“ от пренасянето на нов ред (за което ще ви разправя друг път), не знам, ала „залепената“ дата светкавично се намести из вестниците. И ето ви го новия й облик – 01.06.2000, 10.10.10, че дори и 12/08/11 – да се чудиш и маеш кое кое е!
Ако сте обърнали внимание, не турих ч. след часа, нито г. след годината. Тук хаосът е невъобразим! Някъде са с точка, другаде без точка. (Щото, ако сложиш точка, следващата буква става главна в дадени програми, а има хора, дето не знаят как да се върнат и да си я оправят!) Някои предпочитат да ги „залепят“ за цифрата, че да не „избягат“ на другия ред!
И питам ги тия радетели на бюрократското изписване – абе, драги, г. не е ли дума, макар и съкратена? Ако напишете „2012 година“, ще лепнете ли думата към числото?! Не ми отговарят...
Ето ви го и решението – нека оставим „цифровия вид“ на часове и дати за евродокументацията! Нека в журналистическите, художествените, в онлайн-изявите си се придържаме към по-„разговорен“ облик, например: 21 януари, 8 юни 2001-ва, 6 септември. Все пак не казваме: Сестра ми има рожден ден на втори първи, нито: Шефе, на двайсет и две единайсет се налага да отсъствам!
Следват прости правила:
Година и час се съкращават г. и ч. – една буква с точка след нея, не год., не ч
Когато превърнем бройно числително в редно (ако искаме 1 да започне да означава първи, 2 – втори, и т. н.), пишем букви след цифрата и се получава: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, след това е само и – 5-и, 6-и и така нататък (в пет се съдържа т, в осем се съдържа м – няма нужда да го повтаряме!) Ако пък случайно сме решили да напишем редното числително с римска цифра, както си му е редът – няма никаква, ама никаква нужда от буква след цифрата – XXI век, не XXI-ви век.
Излишно е да „натоварваме“ цифрата с букви след нея и ако това е някоя паметна дата, например 9 септември, 10 ноември, 3 март.
Впрочем между Девети и Десети нямаше нужда от закон за езика. Сега има.
*
Драги дизайнери, имащи досег с текстове (страньори, рекламисти и пр., за които визията е по-важна от граматиката), умолявам ви да се запознаете със смисловата разлика между тирето и тиренцето, за да не се сблъсква вашето творчество с щенията на редактори и коректори (ако във фирмата ви има такива), както и с острото око на „ловците на грешки“, които дебнат из публичното пространство.
Тиренцето „събира“ понятията, най-простичко казано. Ако трябва да изобразим връзка между две думи, пишем именно тиренцето от клавиатурата, без да го разделяме с интервали от заобикалящите го слова.
Примерите не са един и два: казваме един-два примера стигат, министър-председателят е на посещение в Перник, първият ми телевизор беше черно-бял. По и най също се свързват с думата, която „усилват“, чрез дефис – по-голям, най-нов, не най- нов или най – нов. (Но само ако тази дума е прилагателно, ако е глагол – не!)
Така неусетно стигнахме и до дългото тире, онова, което „разделя“. Срещаме го в пряката реч (- Добър ден – каза тя.), както и в подчинени конструкции от вида: Онзи там – с черното яке, ме следи.
Не е добра идея да го срещнем в надпис на тв екрана, който надпис ни предлага да гледаме сериала „5-0“ – понеже, нали, тоя сериал не се казва „5 – 0“ (пет минус нула), доколкото ми е известно.
Текстообработващите програми са така „поумнели“, че сами правят тирето, подир което натракате спейс, дълго. И щом едно бездушно електронно творение може да „съобразява“ такива неща, какво пък остава за нас...
Кавички, не знам дали знаете, драги пишещи и страниращи, но все още се използват, обикновено в тях ограждаме всичко, създадено от човешка ръка – улици, заводи, автомобили, газирани напитки, и ги пропускаме, когато нещото си е съществувало и преди нас, като езера, реки, планини, морета и острови в тях.
Всеки шрифт се бори за независимост, що се отнася до „рисунъка“ на кавичките, ала техният полиграфически облик е за предпочитане – а именно както го виждате около думата „рисунъка“.
Отварящи – леви, долу. Затварящи – десни, горе. Тук Character map помага, но в кошара не вкарва, ако не се справяте, вие или шрифтът ви – по-добре ползвайте "обикновени", като тези тук. Откъде да ги вземете ли? Ами напишете си ги в някой прост .rtf – и готово.
*
Само още две неща, уважаеми.
Колкото и да не ви се вярва, има правила за сричкопренасяне.
А му викаме „сричкопренасяне“, понеже едно време деляхме думите на срички: ро-ди-на, пред-се-да-тел, църк-ва, ра-йон. И тия, дето набираха текстовете, внимаваха с „натрупалите“ се съгласни, като в пространство например – къде може и къде не може да се „разцепи“ думата, си беше задача твърде сложна, почиваща повече на морфологичен, отколкото на графични критерии.
После компютърът помете морфологичния ни подход, без да ни пита. Защо, заинати се той, да не може прост-ранство или прос-транство, ами да трябва да е про-странство? И стана неговото – думите днес програмите ги делят, като гледат от групата съгласни да оставят поне една на горния ред.
Е, и това е нещо, макар да не е идеалният вариант. Тук на правилата няма да се спирам подробно, но, моля ви, четете след страниране и поне Джор-дж не позволявайте да остава!
Що се отнася до ударенията (понятие, което българското училище някак си пропуска да преподаде), издателите и пишещите журналисти са длъжници на езика ни.
Какво имам предвид?
Като въвеждате ново понятие, име на човек (или на литературен герой), реалия (или пък фантастично построение) – бъдете така добри, уважаеми издатели на писмени текстове, да ни информирате как се произнася. Не, фонетична транскрипция не ни е нужна, понеже на български се чете, както се пише (с някои условности). Но поне къде се слага ударение, отбележете, понеже в Махабхарата например то не е там, където си мисли водещият на „Панорама“ Бойко Василев.
Край
Както виждате (ако не виждате, не четете нататък) – има интервали след точките, пък месецът е „изобразен“ с римска цифра. Така откривахме датата във вестници, в списания, в книги... Така битува тя десетилетия, докато букви и знаци представляваха физическа даденост и сръчни набористи (линотипери, работеха на машина, наречена линотип) чрез съответни клавиши ги „пускаха“ в реда (след което идваше пък работата на метранпажа, ако се питате...).
После се родиха компютрите...
(Светещото 12:20 на електронните часовници не се бе отразило на писмената реч, пишехме си 12.20, по едно време – 12,20, а въпросният облик послужи единствено да се сътвори вицът, че милиционерът никога не знаел колко е часът, понеже не можел да раздели 12 на 20!)
И така – появиха се компютрите, помогнаха ни по-бързо и по-лесно да си правим вестниците и книгите и в бързината някак „скъсахме връзките“ с добрия стар полиграфически „рисунък“ на текста и съвсем „законно“ взехме да пишем часа като дроб – 12:20, че дори и 07:00!
Датите – и те не закъсняха да последват това „математическо“ изписване. На новите компютърни хора не им се превключваше от кирилски на латински режим на писане, та решиха и месецът да е с арабска цифра, но нямам спомен да са питали журналист, редактор, коректор или когото и да било!
И дали новите компютърни хора се уплашиха, че „часовниковият“ вид на дните ни – 11. 03. 1991, да речем, ще бъде неправомерно „разкъсан“ от пренасянето на нов ред (за което ще ви разправя друг път), не знам, ала „залепената“ дата светкавично се намести из вестниците. И ето ви го новия й облик – 01.06.2000, 10.10.10, че дори и 12/08/11 – да се чудиш и маеш кое кое е!
Ако сте обърнали внимание, не турих ч. след часа, нито г. след годината. Тук хаосът е невъобразим! Някъде са с точка, другаде без точка. (Щото, ако сложиш точка, следващата буква става главна в дадени програми, а има хора, дето не знаят как да се върнат и да си я оправят!) Някои предпочитат да ги „залепят“ за цифрата, че да не „избягат“ на другия ред!
И питам ги тия радетели на бюрократското изписване – абе, драги, г. не е ли дума, макар и съкратена? Ако напишете „2012 година“, ще лепнете ли думата към числото?! Не ми отговарят...
Ето ви го и решението – нека оставим „цифровия вид“ на часове и дати за евродокументацията! Нека в журналистическите, художествените, в онлайн-изявите си се придържаме към по-„разговорен“ облик, например: 21 януари, 8 юни 2001-ва, 6 септември. Все пак не казваме: Сестра ми има рожден ден на втори първи, нито: Шефе, на двайсет и две единайсет се налага да отсъствам!
Следват прости правила:
Година и час се съкращават г. и ч. – една буква с точка след нея, не год., не ч
Когато превърнем бройно числително в редно (ако искаме 1 да започне да означава първи, 2 – втори, и т. н.), пишем букви след цифрата и се получава: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, след това е само и – 5-и, 6-и и така нататък (в пет се съдържа т, в осем се съдържа м – няма нужда да го повтаряме!) Ако пък случайно сме решили да напишем редното числително с римска цифра, както си му е редът – няма никаква, ама никаква нужда от буква след цифрата – XXI век, не XXI-ви век.
Излишно е да „натоварваме“ цифрата с букви след нея и ако това е някоя паметна дата, например 9 септември, 10 ноември, 3 март.
Впрочем между Девети и Десети нямаше нужда от закон за езика. Сега има.
*
Драги дизайнери, имащи досег с текстове (страньори, рекламисти и пр., за които визията е по-важна от граматиката), умолявам ви да се запознаете със смисловата разлика между тирето и тиренцето, за да не се сблъсква вашето творчество с щенията на редактори и коректори (ако във фирмата ви има такива), както и с острото око на „ловците на грешки“, които дебнат из публичното пространство.
Тиренцето „събира“ понятията, най-простичко казано. Ако трябва да изобразим връзка между две думи, пишем именно тиренцето от клавиатурата, без да го разделяме с интервали от заобикалящите го слова.
Примерите не са един и два: казваме един-два примера стигат, министър-председателят е на посещение в Перник, първият ми телевизор беше черно-бял. По и най също се свързват с думата, която „усилват“, чрез дефис – по-голям, най-нов, не най- нов или най – нов. (Но само ако тази дума е прилагателно, ако е глагол – не!)
Така неусетно стигнахме и до дългото тире, онова, което „разделя“. Срещаме го в пряката реч (- Добър ден – каза тя.), както и в подчинени конструкции от вида: Онзи там – с черното яке, ме следи.
Не е добра идея да го срещнем в надпис на тв екрана, който надпис ни предлага да гледаме сериала „5-0“ – понеже, нали, тоя сериал не се казва „5 – 0“ (пет минус нула), доколкото ми е известно.
Текстообработващите програми са така „поумнели“, че сами правят тирето, подир което натракате спейс, дълго. И щом едно бездушно електронно творение може да „съобразява“ такива неща, какво пък остава за нас...
Кавички, не знам дали знаете, драги пишещи и страниращи, но все още се използват, обикновено в тях ограждаме всичко, създадено от човешка ръка – улици, заводи, автомобили, газирани напитки, и ги пропускаме, когато нещото си е съществувало и преди нас, като езера, реки, планини, морета и острови в тях.
Всеки шрифт се бори за независимост, що се отнася до „рисунъка“ на кавичките, ала техният полиграфически облик е за предпочитане – а именно както го виждате около думата „рисунъка“.
Отварящи – леви, долу. Затварящи – десни, горе. Тук Character map помага, но в кошара не вкарва, ако не се справяте, вие или шрифтът ви – по-добре ползвайте "обикновени", като тези тук. Откъде да ги вземете ли? Ами напишете си ги в някой прост .rtf – и готово.
*
Само още две неща, уважаеми.
Колкото и да не ви се вярва, има правила за сричкопренасяне.
А му викаме „сричкопренасяне“, понеже едно време деляхме думите на срички: ро-ди-на, пред-се-да-тел, църк-ва, ра-йон. И тия, дето набираха текстовете, внимаваха с „натрупалите“ се съгласни, като в пространство например – къде може и къде не може да се „разцепи“ думата, си беше задача твърде сложна, почиваща повече на морфологичен, отколкото на графични критерии.
После компютърът помете морфологичния ни подход, без да ни пита. Защо, заинати се той, да не може прост-ранство или прос-транство, ами да трябва да е про-странство? И стана неговото – думите днес програмите ги делят, като гледат от групата съгласни да оставят поне една на горния ред.
Е, и това е нещо, макар да не е идеалният вариант. Тук на правилата няма да се спирам подробно, но, моля ви, четете след страниране и поне Джор-дж не позволявайте да остава!
Що се отнася до ударенията (понятие, което българското училище някак си пропуска да преподаде), издателите и пишещите журналисти са длъжници на езика ни.
Какво имам предвид?
Като въвеждате ново понятие, име на човек (или на литературен герой), реалия (или пък фантастично построение) – бъдете така добри, уважаеми издатели на писмени текстове, да ни информирате как се произнася. Не, фонетична транскрипция не ни е нужна, понеже на български се чете, както се пише (с някои условности). Но поне къде се слага ударение, отбележете, понеже в Махабхарата например то не е там, където си мисли водещият на „Панорама“ Бойко Василев.
Край
11.02.2023 11:32 -
Community
Чувам тази дума в тв репортажи, чета я в книги, в интернет я срещам... Не знам какво точно изразява. Трудно се превежда понятие, което не съществува на твоя роден език...
Понеже, ако съществуваше нещо, което да наречем общност, вероятно група хора, обитаващи блок, квартал, село, градче, биха могли да живеят заедно, да вършат нещо рамо до рамо, да спазват някакви признати от всички тях правила.
Биха могли да садят плодни дръвчета и да си почистват местенцето, та да е приветливо и да са по-малко тия, дето ще посегнат да счупят или да изцапат нещо общо.
Да си помагат един другиму, когато някой ремонтира покрив или пък организира детски празник.
Общност най-вероятно ще да е състояние, в което проблемите се решават тъй, щото всички членове на гореспоменатата да излязат от дадено противоречие удовлетворени – и този, дето иска да вдигне купон, и другият, който трябва да работи над книга, над урок, да приспи бебе, да отпочине от нощно дежурство...
Може би стремежът към общност е онова, дето кара хората да живеят на големи групи на малко място. Обратното на дивото – в дивото гледаш да си по-далечко от този, който може да те изяде.
Общността вероятно започва с „Добър ден“. С „Мога ли да ви помогна?“ И може би изключва злобата, отмъстителността, незаинтересоваността. Или пък общност е територия, свободна от индивиди, поставящи се над закона, над морала и над всичко.
Каквото и да е общност, не съм го срещала по тия географски ширини. А вие?
Какво казвате? Не ви чувам, събота е, Денят на хилтито...
Понеже, ако съществуваше нещо, което да наречем общност, вероятно група хора, обитаващи блок, квартал, село, градче, биха могли да живеят заедно, да вършат нещо рамо до рамо, да спазват някакви признати от всички тях правила.
Биха могли да садят плодни дръвчета и да си почистват местенцето, та да е приветливо и да са по-малко тия, дето ще посегнат да счупят или да изцапат нещо общо.
Да си помагат един другиму, когато някой ремонтира покрив или пък организира детски празник.
Общност най-вероятно ще да е състояние, в което проблемите се решават тъй, щото всички членове на гореспоменатата да излязат от дадено противоречие удовлетворени – и този, дето иска да вдигне купон, и другият, който трябва да работи над книга, над урок, да приспи бебе, да отпочине от нощно дежурство...
Може би стремежът към общност е онова, дето кара хората да живеят на големи групи на малко място. Обратното на дивото – в дивото гледаш да си по-далечко от този, който може да те изяде.
Общността вероятно започва с „Добър ден“. С „Мога ли да ви помогна?“ И може би изключва злобата, отмъстителността, незаинтересоваността. Или пък общност е територия, свободна от индивиди, поставящи се над закона, над морала и над всичко.
Каквото и да е общност, не съм го срещала по тия географски ширини. А вие?
Какво казвате? Не ви чувам, събота е, Денят на хилтито...
06.01.2023 09:02 -
Поздрави разни
Скръбна репортерка от мястото на трагедията: „Здравейте, колеги, не мога да кажа „Добър ден!“...
Че защо бе, драга? Да не би, докато съм спала, „формулата“ „Добър ден“ (или „Добро утро“, или „Добър вечер“) да е започнала да означава „Ей, пич, знам, че денят ти е адски добър, направо страхотен, обаче ти го казвам и аз за всеки случай!“?
Не, уважаеми. „Добър ден“ не е КОНСТАТАЦИЯ. „Добър ден“ е ПОЖЕЛАНИЕ. Не ми съобщавате, че денят е добър, та да се притеснявате да произнесете фразата, ако разказвате за катастрофата. Пожелавате ми (на мен, която ви гледам и не съм пострадала при катастрофата) моят ден да е добър.
Защо се сетих за това безумство отпреди година ли?
Защото преди дни бивша от ТВ7 обясни на драгия зрител, че в затвора не се поздравявали със „За много години“...
Едно време вицовете на скечове ги правеха, сега почнали да стават и новини...
Че защо бе, драга? Да не би, докато съм спала, „формулата“ „Добър ден“ (или „Добро утро“, или „Добър вечер“) да е започнала да означава „Ей, пич, знам, че денят ти е адски добър, направо страхотен, обаче ти го казвам и аз за всеки случай!“?
Не, уважаеми. „Добър ден“ не е КОНСТАТАЦИЯ. „Добър ден“ е ПОЖЕЛАНИЕ. Не ми съобщавате, че денят е добър, та да се притеснявате да произнесете фразата, ако разказвате за катастрофата. Пожелавате ми (на мен, която ви гледам и не съм пострадала при катастрофата) моят ден да е добър.
Защо се сетих за това безумство отпреди година ли?
Защото преди дни бивша от ТВ7 обясни на драгия зрител, че в затвора не се поздравявали със „За много години“...
Едно време вицовете на скечове ги правеха, сега почнали да стават и новини...
16.06.2022 10:12 -
Амулетът. Разказ от Аноним Апокрифский
Имам си обред за заспиване. Лягам, затварям очи (те и бездруго лепнат след 8-часовото взиране в дисплеи от всякакъв калибър) и като се размечтая, направо не разбирам кога съм прекрачил границата между съня и будуването. Снощи заспах още щом вътрешното ми съзнание съзря пълните с болка очи на Деница, сини като Седемте рилски езера и дълбоки като българската скръб по Македония.
Иначе, докато не спя и не мечтая, уча в осми клас в музикално училище. Кавалджия съм. Нямам слух, но родителите ми са патриоти, какво да се прави. Като надуя кавала, всички викват, запяват песни юнашки, хайдушки от ония фолклорни области на родината, в които народното творчество е застинало във времето. Баща ми си продаде стария трабант, който бе ремонтирал в продължение на 25 години, за да плаща за частните ми уроци. Но учителят ми Венцеславов така ме вдъхнови, та чак си повярвах, че мога да си изкарвам хляба като музикант, нищо че музикант къща не храни, както били казвали някога.
Та Венцеславов все ни мъкне по някакви благотворителни участия – я за бездомни кучета, я за сирийски бежанци, и ние не горим от ентусиазъм, но нали е учител…
Миналата седмица ни заведе да свирим в читалището на Долна Оряховица. Това тихо, чисто градче просто ме грабна!
Концертът щеше да събира средства за лечението на момиче, пострадало при катастрофа, предизвикана от водач, употребил алкохол и наркотици.
След изявата майката и момичето дойдоха при нас. Очите и на двете бяха пълни със сълзи.
– Момчета, нямам думи да изразя своята благодарност! – възкликна Деница. – Всичко, което искам, е да проходя отново!
– Ние сме скромни, бедни хорица, зла прокоба ли ни стигна, незнамнезнам! – изплака майката.
Поехме ангажимента да дойдем да свирим отново, когато Деница проходи, и й обещахме да пее с нас на сцената, защото тя се оказа певица в местния самодеен състав. Но не го мислехме сериозно, де, само си говорехме.
Тръгнахме да си ходим, но аз някак резко се обърнах и коленичих пред инвалидната количка, бръкнах в джоба на дънките си и измъкнах малък плосък предмет.
– Вземи това – рекох на момичето.
– Какво е? – изненада се тя.
– Значка „Знаме на мира“. Имало едно време една политичка (тая дума не я знам дали е правилна), която събрала световното детско общество да пее и твори мир в София. Било страхотно, всички искали да участват, но нямали желание. Купих я на аукцион в OLX. Значката, де. Тя ще ти донесе изцеление.
Деница протегна ръка и червеното пластмасово кръгче с двете гълъбчета в разполовеното като счупено яйце земно кълбо полегна в малката й длан:
– Но това нещо е много ценно за теб! Не мога да приема такъв дар!
– Можеш и ще го направиш! Тази значка ми е като амулет, всеки път преди да изляза на сцената, я стискам в джоба си и никога не се провалям!
– Ами ако не ми помогне да се възстановя! Ще си ми я дал напразно!
– Нищо не е напразно в този живот! Човек трябва да вярва!
* * *
Това ранно утро е някак особено. Крача през облагородените, зацветени междублокови пространства, гледам избухналите в цвят дървета, птичите песни ме опиват. Истината е, че пролетта пак ни изненада!
Влизам в училищния двор и какво да видя – там ме чака Деница! Дошла ми е на крака, буквално и преносно! Сигурно сънувам! Очите й вече не са пълни със сълзи и болка, а с истински тийнейджърски плам и ентусиазъм, сякаш разглежда ново приложение за Android. Тя отваря уста и казва:
– Ти позна! Амулетът ти ми помогна! Но само защото повярвах!
Иначе, докато не спя и не мечтая, уча в осми клас в музикално училище. Кавалджия съм. Нямам слух, но родителите ми са патриоти, какво да се прави. Като надуя кавала, всички викват, запяват песни юнашки, хайдушки от ония фолклорни области на родината, в които народното творчество е застинало във времето. Баща ми си продаде стария трабант, който бе ремонтирал в продължение на 25 години, за да плаща за частните ми уроци. Но учителят ми Венцеславов така ме вдъхнови, та чак си повярвах, че мога да си изкарвам хляба като музикант, нищо че музикант къща не храни, както били казвали някога.
Та Венцеславов все ни мъкне по някакви благотворителни участия – я за бездомни кучета, я за сирийски бежанци, и ние не горим от ентусиазъм, но нали е учител…
Миналата седмица ни заведе да свирим в читалището на Долна Оряховица. Това тихо, чисто градче просто ме грабна!
Концертът щеше да събира средства за лечението на момиче, пострадало при катастрофа, предизвикана от водач, употребил алкохол и наркотици.
След изявата майката и момичето дойдоха при нас. Очите и на двете бяха пълни със сълзи.
– Момчета, нямам думи да изразя своята благодарност! – възкликна Деница. – Всичко, което искам, е да проходя отново!
– Ние сме скромни, бедни хорица, зла прокоба ли ни стигна, незнамнезнам! – изплака майката.
Поехме ангажимента да дойдем да свирим отново, когато Деница проходи, и й обещахме да пее с нас на сцената, защото тя се оказа певица в местния самодеен състав. Но не го мислехме сериозно, де, само си говорехме.
Тръгнахме да си ходим, но аз някак резко се обърнах и коленичих пред инвалидната количка, бръкнах в джоба на дънките си и измъкнах малък плосък предмет.
– Вземи това – рекох на момичето.
– Какво е? – изненада се тя.
– Значка „Знаме на мира“. Имало едно време една политичка (тая дума не я знам дали е правилна), която събрала световното детско общество да пее и твори мир в София. Било страхотно, всички искали да участват, но нямали желание. Купих я на аукцион в OLX. Значката, де. Тя ще ти донесе изцеление.
Деница протегна ръка и червеното пластмасово кръгче с двете гълъбчета в разполовеното като счупено яйце земно кълбо полегна в малката й длан:
– Но това нещо е много ценно за теб! Не мога да приема такъв дар!
– Можеш и ще го направиш! Тази значка ми е като амулет, всеки път преди да изляза на сцената, я стискам в джоба си и никога не се провалям!
– Ами ако не ми помогне да се възстановя! Ще си ми я дал напразно!
– Нищо не е напразно в този живот! Човек трябва да вярва!
* * *
Това ранно утро е някак особено. Крача през облагородените, зацветени междублокови пространства, гледам избухналите в цвят дървета, птичите песни ме опиват. Истината е, че пролетта пак ни изненада!
Влизам в училищния двор и какво да видя – там ме чака Деница! Дошла ми е на крака, буквално и преносно! Сигурно сънувам! Очите й вече не са пълни със сълзи и болка, а с истински тийнейджърски плам и ентусиазъм, сякаш разглежда ново приложение за Android. Тя отваря уста и казва:
– Ти позна! Амулетът ти ми помогна! Но само защото повярвах!
25.05.2022 14:59 -
Сезонът свърши, да живее сезонът!
Лека-полека и това телевизионно полугодие върви към своя край, но вие не унивайте – наесен ни чака нова порция ефирна храброст!
Зли езици говорят, че от следващия тв сезон „Шоуто на Николаос Цитронадис“ щяло да е 12 минути, от които 6 – по Би Ти Ви, и 6 – в Tik-Tok.
„Ергенът. Трета възраст“ – това, подозират тв клюкари, ще е следващият суперрейтингов проект на споменатата телевизия. В бляскавото реалити 24 дами на възраст от 64 до 72 години ще се борят за сърцето на 70-годишен младеж с голям апартамент, чувство за хумор и роза в бутониерата.
Предстои да тръгне и шоуто „Маскираният кандидат“, пошушнаха на вашия репортер запознати. Ето и каква е идеята на мащабното предаване – излизат те пред вас под прожекторите едни такива благи, чак неузнаваеми, разправят ви родолюбиви приказки, а зад кулисите правят списъци за тричане... и за други дейности, включващи въжета...
Реалитито „Биг Крадър“ се завръща, научихме от кухнята на телевизията (не казваме на коя, за да има интрига). В невиждания досега формат изчегъртващи и изчегъртвани, здраво коалирани като юмрук, ако ни разбирате, действат неуморно в името на благоденствието (си).
И нещо задължително за гледане! Неделните следобедни студиа се сливат ведно и се получава грандиозното „Говори на фокус 120 секунди“. То ще започва в 20 часа и ще продължава чаааак до сутрешния блок, за да даде всички 7 милиона гледни точки.
А какво ще прави БНТ, питате? Много ясно – ще излъчва зоналното първенство по тенис на маса от Айтос, но само ако не съвпада с финала на изборния маратон.
Гледайте да не заспите!
Зли езици говорят, че от следващия тв сезон „Шоуто на Николаос Цитронадис“ щяло да е 12 минути, от които 6 – по Би Ти Ви, и 6 – в Tik-Tok.
„Ергенът. Трета възраст“ – това, подозират тв клюкари, ще е следващият суперрейтингов проект на споменатата телевизия. В бляскавото реалити 24 дами на възраст от 64 до 72 години ще се борят за сърцето на 70-годишен младеж с голям апартамент, чувство за хумор и роза в бутониерата.
Предстои да тръгне и шоуто „Маскираният кандидат“, пошушнаха на вашия репортер запознати. Ето и каква е идеята на мащабното предаване – излизат те пред вас под прожекторите едни такива благи, чак неузнаваеми, разправят ви родолюбиви приказки, а зад кулисите правят списъци за тричане... и за други дейности, включващи въжета...
Реалитито „Биг Крадър“ се завръща, научихме от кухнята на телевизията (не казваме на коя, за да има интрига). В невиждания досега формат изчегъртващи и изчегъртвани, здраво коалирани като юмрук, ако ни разбирате, действат неуморно в името на благоденствието (си).
И нещо задължително за гледане! Неделните следобедни студиа се сливат ведно и се получава грандиозното „Говори на фокус 120 секунди“. То ще започва в 20 часа и ще продължава чаааак до сутрешния блок, за да даде всички 7 милиона гледни точки.
А какво ще прави БНТ, питате? Много ясно – ще излъчва зоналното първенство по тенис на маса от Айтос, но само ако не съвпада с финала на изборния маратон.
Гледайте да не заспите!
