Имам си обред за заспиване. Лягам, затварям очи (те и бездруго лепнат след 8-часовото взиране в дисплеи от всякакъв калибър) и като се размечтая, направо не разбирам кога съм прекрачил границата между съня и будуването. Снощи заспах още щом вътрешното ми съзнание съзря пълните с болка очи на Деница, сини като Седемте рилски езера и дълбоки като българската скръб по Македония.
Иначе, докато не спя и не мечтая, уча в осми клас в музикално училище. Кавалджия съм. Нямам слух, но родителите ми са патриоти, какво да се прави. Като надуя кавала, всички викват, запяват песни юнашки, хайдушки от ония фолклорни области на родината, в които народното творчество е застинало във времето. Баща ми си продаде стария трабант, който бе ремонтирал в продължение на 25 години, за да плаща за частните ми уроци. Но учителят ми Венцеславов така ме вдъхнови, та чак си повярвах, че мога да си изкарвам хляба като музикант, нищо че музикант къща не храни, както били казвали някога.
Та Венцеславов все ни мъкне по някакви благотворителни участия – я за бездомни кучета, я за сирийски бежанци, и ние не горим от ентусиазъм, но нали е учител…
Миналата седмица ни заведе да свирим в читалището на Долна Оряховица. Това тихо, чисто градче просто ме грабна!
Концертът щеше да събира средства за лечението на момиче, пострадало при катастрофа, предизвикана от водач, употребил алкохол и наркотици.
След изявата майката и момичето дойдоха при нас. Очите и на двете бяха пълни със сълзи.
– Момчета, нямам думи да изразя своята благодарност! – възкликна Деница. – Всичко, което искам, е да проходя отново!
– Ние сме скромни, бедни хорица, зла прокоба ли ни стигна, незнамнезнам! – изплака майката.
Поехме ангажимента да дойдем да свирим отново, когато Деница проходи, и й обещахме да пее с нас на сцената, защото тя се оказа певица в местния самодеен състав. Но не го мислехме сериозно, де, само си говорехме.
Тръгнахме да си ходим, но аз някак резко се обърнах и коленичих пред инвалидната количка, бръкнах в джоба на дънките си и измъкнах малък плосък предмет.
– Вземи това – рекох на момичето.
– Какво е? – изненада се тя.
– Значка „Знаме на мира“. Имало едно време една политичка (тая дума не я знам дали е правилна), която събрала световното детско общество да пее и твори мир в София. Било страхотно, всички искали да участват, но нямали желание. Купих я на аукцион в OLX. Значката, де. Тя ще ти донесе изцеление.
Деница протегна ръка и червеното пластмасово кръгче с двете гълъбчета в разполовеното като счупено яйце земно кълбо полегна в малката й длан:
– Но това нещо е много ценно за теб! Не мога да приема такъв дар!
– Можеш и ще го направиш! Тази значка ми е като амулет, всеки път преди да изляза на сцената, я стискам в джоба си и никога не се провалям!
– Ами ако не ми помогне да се възстановя! Ще си ми я дал напразно!
– Нищо не е напразно в този живот! Човек трябва да вярва!


* * *
Това ранно утро е някак особено. Крача през облагородените, зацветени междублокови пространства, гледам избухналите в цвят дървета, птичите песни ме опиват. Истината е, че пролетта пак ни изненада!
Влизам в училищния двор и какво да видя – там ме чака Деница! Дошла ми е на крака, буквално и преносно! Сигурно сънувам! Очите й вече не са пълни със сълзи и болка, а с истински тийнейджърски плам и ентусиазъм, сякаш разглежда ново приложение за Android. Тя отваря уста и казва:
– Ти позна! Амулетът ти ми помогна! Но само защото повярвах!