Не минава ден, без числата 16 или 18 да цъфнат на екрана, оградени от предупредителен червен кръг.

Дали когато "Господари на ефира" ще нищят църковните дела, или щом актьорите на Слави заговорят...

Гологлавият водещ е пословично "прилежен" в спазването на медийното законодателство - колчем усети, че Краси-Радковото превъплъщение ще мине границите, току викне към невидимото режисьорско пространство: "Сложете червена точка!" Така де, като ще се обсъжда тематика под кръста, следва младото поколение да бъде защитено...

Я сега някой да ми обясни  как точно червеният кръг предпазва от неблагоприятно влияние незрелия тийнейджър?!

Гледате си вие с вашия подрастващ "Шоуто на Слави" в захлас, изведнъж водещият призовава за червения символ и вие на секундата гоните детето в коридора?! Или спирате звука на телевизора? А може би запушвате ушите на малчугана, че иначе, докато се разберете, скечът ще е свършил...

И кое е толкова страшно в сценарните шеги, което ще нарани психиката на 16- или 18-годишния?

А на другия ден, когато сте на работа и същият този тийн отвори сайта на Шоуто и изгледа там въпросния и много други цензурирани с червена точка скечове? Дори излъчени в ефир след 23 часа и "маркирани", пиперливите смешки не прекратяват съществуването си с изтичането на финалните надписи, има интернет, но медийното ни законодателство ще реагира на този факт след около два парламента...

А дотогава Слави ще си се провиква: "Сложете червена точка!", а при Милен Цветков още преди 17 следобед ще багрят с пикантни слова темата "Срамно ли е да си гей?"

1. Докато някой ти бърбори от ъгъла на хола, потискащото чувство за самота се притъпява, отдръпва се, стапя се до поносими стойности, които можеш да разтвориш бавно в чаша кафе, чай, вино...

Залъгваш нуждата си от общуване с малкия екран - няма ги децата, в чужбина са, в големия град, там са и внуците, и лятото дори не си идват, далече е, много трябва да се работи, скъпо е, но има Гала, има Миглена, те говорят приповдигнато, напоително, няма пауза в речта им, просто не млъкват, не можеш да останеш с мислите си, камо ли със страховете, самотията, старостта...

2. Телевизията те дарява с илюзията, че владееш положението, че си властелин на ситуацията, че всичко зависи от теб - за разлика от живота...

Избавлението е на едно дистанционно разстояние - с едно копче можеш да изгониш досадния персонаж от екрана, да го накажеш с изключване, да го разкараш, пак с това копче можеш да се пренесеш другаде, в друг свят, на друг континент, където е по-цветно, по-оптимистично, където хората са по-красиви, къщите - по-големи, слънцето - по-ярко...

3. Малкият екран напълно задоволява мазохистичния комплекс на българина.

Да бъдеш дразнен, вбесяван, да те ядосват неканени събеседници, проникнали в дома ти, да ти говорят глупости, да позволиш да те настъпят по мазола, да разрешиш някому да ти внушава колко си жалък, нещастен, дребен и незначителен... Безценно...

4. По телевизията всичко е лесно - изпяваш една песен за две минути и после... о, после - слава, пари, слава...

"Ваджишката кутия" пази своите тайни, не разкрива мъчителните часове, предхождащи тия две минути блясък, не показва дългите дни подготовка, не обяснява огромното напрежение, психическия тормоз в някаква Къща, безкрайните досадни снимки на тъпоумната игра, в която се печелят страхотните суми, не вдига завесата пред компромисите, пред чудовищните изисквания, не дава гласност на съмненията, всичко е... две минути, пет минути... цял живот...

5. Телевизията те храни с илюзията, че участваш. Ти си в студиото, ти си на площада, ти си в космоса!

Баумгартнер скача, камерите те водят при него, ти скачаш с него, ти си герой, ти протестираш, понеже гледаш новините, ти не си пасивен участник, понеже чакаш изборните резултати в късна доба по телевизора, ти вдигаш телефона и кресваш на Милен Цветков, пускаш един есемес за любимия играч или за болното дете... ти си част от света... няма нужда да ставаш от креслото, има си телевизия, ето затова я гледаме... за да се самоизлъжем...